"Торонто стар" за Балканите

човек просто не знае какво да очаква. Но това ми харесва. Европейските железници са свръхефективни, дотолкова, че на човек му се приисква да тръгне по някой неутъпкан път. И така ето ме на път от Румъния през България за Турция. Ако изненадите и някои неудобства са цената за това, то отплатата е в романтиката на приключението.

Пристигаме в София, столицата на България, в 6 ч. сутринта. София изглежда привлекателна със своите паркове и черковни куполи, потънали в бледата светлина на изгрева. Попадам на един пазар на открито, където се предлага странен асортимент от икони, медали и еротични рисунки, после се отправям към покрайнините, за да разгледам Боянската черква. Спроред списъка на ЮНЕСКО на световните паметници на културата тази черквица е прикътала каймака на източните средновековни фрески. Пускат се само по няколко души наведнъж и то под строгия - ама строг ви казвам - взор на пазача.

Вътре е като в осветена пещера. С диктатор. По едно време пазачът се вторачва в мен сякаш иска да се увери, че наистина оценявам така естествения рисунък на фигурите, направени през 1259 - предвестници на хуманистичния стил, който по-късно ще характеризира Ренесенса, тези стенописи изпреварват италианския художник Джото, за когото се смята, че е поставил началото на движението.

На следващия ден взимам автобуса за отдалечения Рилски манастир, основан през 10 в. в дебрите на Рила от отшелника Св. Иван Рилски. Ядрото на целия комплекс е черквата, издигната през 19 в., една тежка маса от куполи, арки и страховити стенописи с един червен дявол и гърчещите се души на мъчениците.

На другия ден съм вече в нощния влак на път за Истанбул. Някъде около 4 ч. сутринта ме измъкват от купето заради паспортната проверка. Следва невъобразим хаос от блъскащи се и викащи хора, но след няколко задушаващи минути паспортът ми е подпечатан и аз бивам "изплюта" обратно в купето.

На сутринта пристигаме в Истанбул. Гарата - розова, с купол и повече от стогодишна - е била построена, за да могат посмачканите пътници от Ориент-експреса да се посъвземат в по-елегантна обстановка. В сравнение с България, Истанбул изглежда пищен и благовонен. Вместо бездомни кучета из краката ми се мотаят котки. Ярките килими и платове пред магазинчетата ме карат да се чувствам като в харем; илюзията би могла да се запази още по-дълго, ако не са досадните продавачи, които не те оставят на мира.

През последната вечер от пребиваването ми в Истанбул отивам да видя прословутите дервиши, наследниците на основоположника на движението, Руми, живял през 13 в. Малко странно, но всъщност уместно танцът на дервишите се изпълнява на гарата: в розово-кремавата чакалня, където навремето Агата Кристи може би е седяла, пишейки своя роман "Убийство в Ориент-експреса".