Турция и геноцидът върху арменците

Заповедта за арестуването и депортирането на арменския елит в Османската империя на 24 април 1915 г. е един вид началото на турската национална държава. Но турската република, обявена осем години и половина по-късно, и до днес има проблеми с преодоляването на миналото си. Според отявлените привърженици на основателя на републиката Кемал Ататюрк е равносилно на ерес, когато просветени граждани като носителят на Нобелова награда Орхан Памук задават въпроси от рода на следния:

“В тази страна някога е имало много немюсюлмански граждани. Днес – не. Защо? В тази страна са живяли стотици хиляди арменци. Каква е станало с тях?”

Близо милион и половина арменци умират по време депортациите. Те са изселени като живитни в определени области в източните и южни части на страната, защото на територията на разпадащата се Османска империя трябва да се изгради етнически чиста, само турска държава. Според арменците извършените тогава престъпления са първия геноцид в по-история. Според Турция обаче не може да се говори за геноцид, с националистически патос тя се противопоставя на използването на тази дума. Кристоф Нойман, доцент по османистика в университета в Истанбул казва:

“Тази тема ще си остане травма, докато не се осъзнае и изживее мъката. Турци и арменци живеят миролюбиво заедно в Османската империя в продължение на столетия. Че на това съвместно съществуване се слага край по такъв ужасен начин успоредно със създаването на национална държава, е само по себе си тъжно.”

Че геноцидът над арменците продължава да поражда не мъка или жал, а съпротива, пролича още веднъж през януари тази година, когато в Истанбул брутално беше убит турския журналист от арменски произход Хрант Динк. Покушението беше извършено от представител на ултранационалистите и този факт беше отчасти прикрит от полицията, която заяви, че предприела мерки срещу антитурски заговор. Динк се застъпваше за публична дискусия за геноцида.

“Табуизираната тема за геноцида върху арменците играе важна роля при възникването на турската национална идентичност. Тази идентичност се подхранва, така да се каже, от табуизирането. Ако темата открито се дискутира и стане ясно, че нещата са се развили по съвсем друг начин, това ще разтърси фундамента на турската национална идентичност. Това ще подкопае самата национална държава, именно затова откритото дискутиране на темата за геноцида се разглежда като голяма опасност.”

Динк се отнасяше критично не само към туците, а и към арменците:

“Време е и турците, и арменците, да се излекуват, турците – от своята от своята параноя, арменците – от своята травма. Това са двете страни на един и същ медал.”

Днес в Турция живеят близо 70 000 арменци – тенденцията е нарастваща. Те имат наистина свои училища, църкви и вестници, но не бият на очи. Трудно е да се каже кога миналото на арменците ще бъде дискутирано открито и критично в Турция. Въпреки случаи като този с убийството на журналиста Динк, има и надежда. Неотдавна един съдия в Истанбул за пръв път заяви, например, че забраненото в Турция понятие “геноцид” не е обида. От известно време два пъти в седмицата има редовни полети между Ереван и Анталя.