Учете се от Хонгконг

Преди британците да върнат Хонгконг на Китай, големият китайски реформатор Дън Сяо Пин им обеща, че "конете ще продължат да препускат, а танцьорите ще продължат да танцуват". Въпреки тези успокоителни думи, през първата половина на 1997 година Хонгконг беше в треска, преди на 1 юли британската колония отново да стане китайска. Отново се събираха два разделени 155 години свята, които бяха извървели съвършено различни пътища. Стотици хиляди китайци, които бяха избягали в Хонгконг от господството на комунистите, не отидоха в изгнание, но си бяха подсигурили и втори паспорт. Навремето хората наричаха канадския Ванкувър "Хонгкувър". А тези, които бяха останали, се люшкаха между оптимизма и паниката. Някои, като писателката Агнес Лам, виждаха дори ужасите от клането на площад "Тянанмън" като сянка, надвиснала на хоризонта на Хонгконг: "Влажният мирис на кръв и червенината на огъня", както написа тя в едно от стихотворенията си през юни 1997 година. Това разбира се беше неимоверно преувеличение.

В икономическо отношение Хонгконг просперира и при новите господари. Нещата не се подобриха много, но не станаха и по-лоши. Политическата ситуация обаче е щекотлива. А това, че Хонгконог не се срина, както прогнозираха мнозина западни наблюдатели, се дължи преди всичко на формулата "Една държава - две системи", наложена също от Дън Сяо Пин. С това решение той гарантира на Хонгконг, че може още 50 години да върви по особен капиталистически път, със собствена валута, собствена данъчна система и независимо правосъдие. А китайското ръководство искаше да научи от Хонгконг как се изгражда международно свързан финансов център.

Много от опита на Хонгконг днес виждаме в Шанхай и Шънджън. И въпреки това нито един китайски град не успя да настигне Хонгконг. Бившата британска колония и днес е един от най-важните центрове на световната икономика. Към компромисите на решението за "една държава - две системи" спадаше и условието, че свободата на печата и свободата на събранията и сдружаването ще останат непокътнати. И до днес на 4 юни на площад "Виктория" в Хонгконг се събират десетки хиляди граждани със свещи, за да почетат паметта на жертвите от площада "Тянанмън". Нещо немислимо в континенталната част на страната. И никой не им пречи.

Една държава - две системи?

На 1 юли се навършват 20 години от връщането на Хонгконг на Китай. И тази годишнина показва, че Пекин интрепретира формулата "Една държава - две системи" по-различно от хонгконгските граждани. Пекин смята, че Хонгконг принадлежи на Китай и трябва да се подчини на китайските правила на играта. Много от гражданите на Хонгконг пък смятат, че едната система не бива да се меси на другата. Договорът за предаването на Хонгконг обаче дава възможност за различни интрепретации на този въпрос. Много млади хонгконгчани смятат, че особено през последните пет години правителството толерира все повече влиянието на Китай. Много младежи се чувстват подтиснати от верния на Пекин елит, който подчинява медиите и пазара на недвижимите имоти. От техните редици възникна и протестното движение, наречено "Революцията на чадърите", което окупира за 79 дена важните пътни артерии на Хонгконг с искането за преки избори в специалния автономен регион. Движението обаче претърпя провал. Властите не пожелаха да направят компромиси, не се стигна и до диалог. Оттогава насам фронтовете са втвърдени повече от всякога. Въпреки това повечето хонгконгци прождължават да си гледат бизнеса.

В края на седмицата Си Цзинпин ще посети Хонгконг по повод 20-я юбилей. И младежите на Хонгконг отново ще протестират. Не на последно място и защото китайският президент официално ще назначи Кари Лам за нов правителствен лидер на китайския административен регион. Младежите на Хонгконг смятат, че избраната от шепа политици Кари Лам е верен проводник на китайските интереси. Посланието, което носи Си Цзинпин, е ясно: принципът "Една държава - две системи" и в бъдеще не предвижда пряко избрано от народа ръководство. Китайската комунистическа партия иска да научи от Хонгконг как функционира пазарната икономика. Но явно няма намерение да използва Хонгконг като колба за демократични експерименти. При това седеммилионната метрополия с досега мирно действащата младеж би била прекрасно опитно поле. Защото много млади хора в Хонгконг не са доволни от развитието на страната. Тези младежи сега задават въпроси, които рано или късно ще зададат и младежите в континентален Китай. Въпроси за идентичността извън статута, кариерата, потреблението и комунизма. В Хонгконг правителството може да научи много неща и за Китай, ако се обърне към младежкото движение и най-малкото разговаря с тези, които се застъпват за един друг Хонгконг в рамките на Китай. Но Пекин не прави и това. И посещението на президента Си Цзинпин също няма да промени нищо в това отношение.