Флуидни граждани

Мъчителните дебати около многострадалната национална идентичност прикриват проблемната социална идентичност на българските граждани – онази, която прави изборите най-трудно предвидими. През 90те западните партньори се дивяха на българската поливалентност: струваше им се странно, че може учителят след работа да бъде зидаро-мазач, а инженерът – шофьор на такси. В по-старите капитализми работодателят трудно се съгласява да разделяш силите и времето си по подобен начин, хората работят допълнително, но обикновено на същото място.

Разбира се първоначално тази ситуация беше наследена от комунизма, където за всички имаше един осигурен минимум на държавното, след което който можеше, си докарваше нещо отгоре: било копаейки градинката, било нещо частпром, било в Либия, било просто крадейки сръчно. В началото на 90те държавното изтъняваше, а хората се хващаха на все повече странични дейности. Много е трудно да се прецени каква част от българите работят на по две места; социоложката Таня Чавдарова преценява дела на допълнителните доходи на около 10-25 %.

Ако обърнем бинокъла и се взрем в конкретната житейска ситуация, можем да разберем политическата неустановеност, която това разкрачено положение поражда. Представете си например един университетски преподавател, който заедно с това работи по частни проекти, учредил е някаква организация с нестопанска цел, получава хонорари. Такива са практически всичките ми колеги. Като служител на бюджетна заплата имаш интерес от фискалистка (лява, преразпределителна) политика, свързана с регулации, права, защита. Обратно, с другата част на своята идентичност, като лице на свободна професия, интересът ти е от либерална политика на намаляване на данъците и облекчаване на всякакви ограничения в трудовото договаряне.

Ще кажете това засяга онази тънка (омразна на народа) прослойка от професионално говорящи, които циркулират между политиката, неправителствения сектор, медиите и чуждите спонсори. Но какво да кажем тогава за сезонната работа, чийто дял все повече се увеличава в тази страна. Туристическият сезон 2-3 месеца през лятото, още толкова през зимата: това е време, когато огромни маси от цялата страна се придвижват към комплексите, за да работят каквото им дадат - най-често без особена връзка с останалата част от живота си. Според Националния статистически институт през 2003 в хотелиерство и ресторантьорство е заета 3% от работната ръка, но това сигурно са само стабилните трудовоправни отношения. А тук става дума за онези, които се хващат да сервират за месец, стават спасители, преместват сладоледената будка до морето, продават царевици, сувенири, сексуслуги. Другаде така, между другото работят студенти във време на следването; в България обаче сезонното битие не знае възраст.

Впрочем като говорим за сезонност: в една селскостопанска страна винаги ще има големи маси от сезонни работници. Нека също припомним, че огромна част от българите все още произвеждат сами храната, която консумират; Кольо Колев например твърди, че в страната се правят над 50 консерви на човекосезон. Гражданин или селянин е онзи, който отдава половината си енергия на служебните задължения, другата – на копане на домати, печене на чушки, събиране на гъби, крадене на дърва за огрев?

Най-важният фактор за разбиране на днешна България обаче е гурбетът. В тези размери той не се е практикувал никога досега. Не вече онази екзистенциална паника, която беше белязала 90те години и когато хората емигрираха, за да “накажат” страната или близките си, да изтрият и пренапишат живота си. Днес гурбетът е стабилизирано състояние на временност. Просто движението в глобалния свят стана лесно, дънките са същите и тук и там, “Планета” върви по сателита, сирене и луканка можеш да си купиш от malincho.com в САЩ. Чужденците дори имат права; там уважават правата и достойнството им понякога повече отколкото у дома.

Вследствие на това – раздвижване на хора, които ходят, работят, връщат се, търгуват, остават. Може би два милиона българи са в това състояние, чиято основна характеристика е неустановеността. Какъв си ти – този тук, или онзи там? Един котленски доктор разказва как бил с други българи в Гърция да бере портокали и как един ден на собственикът му прилошало, та той имал сгода да демонстрира професионалните си умения. “Я, ама ти наистина си бил доктор!” облещил се гъркът... Е, после нашият продължил с брането на портокали.

Накрая, шокиращо явление на последните 15 години е изчезването на професиите. Като изключим високоплатените специалисти очертанията им се замъглиха - изчезнаха бюрократическите им форми от времето на социализма (разряди, щатни таблици...), не добиват важност капиталистическите (препоръка, диплома...). Депрофесионализират се все повече такива занимания като дърводелец, автомонтьор, строител, журналист, фризьор. Всеки може да прави всичко, стига някак да има добро желание и късмет. Ще кажете – ако не можеш и без това ще те изгонят, а дали имаш тапия, това е формалност. И може би човек е по-щастлив в такъв един свят на плаващите идентичности? Но ситуацията е наистина нова.

Разни неща се уталожиха в последните години: с идването на царя приключи Студената война, хората се деполитизираха, Азис ги забавлява повече от депутатските скандали, а и самите избори загубиха екзистенциалното си измерение. Дори с неофашистка партия май ще се сдобият българите, та да има срещу кого да се обединяваат и те, като в повечето страни на Европа.

Възниква тънка и срамежлива средна класа, която твърди, че си знае интереса и понеже много партии знаят, че го знае, опитват да й се харесат. Но оттам надолу текат браунови движения - съсловия не се стабилизират, българското общество не уляга, а напротив, преминава от втечнено към газообразно състояние. Как да направи политически избор човек, който е с един крак тук, с другия – в Испания, в част от живота си учител, в друга – шофьор?