Хора и постове от Мирела Иванова

Бях по работа в Пловдив през почивните дни и ми се стори, че ширналата се ленива протяжност на празниците, с които бе отбелязана 120 годишнината на Съединението, съвсем добре си се вписва в общата тягостна задрямалост на трипартийното управление. Дали защото заесенява и предчувствията за мъгли и меланхолии се засилват, дали защото постовете във високите етажи на властта се поделят толкова бавно, мъчително и несмислено, но усещането за неподвижност – по-скоро за спънатост и нищонеправене вече са налице.

Някакви министри и някакъв президент тичат насам-натам, гледат бедите от потопа или авиошоуто в Крумово, стоят като истукани на празничната заря, говорят ту едно, ту друго, следят мачовете на националния отбор от официалните трибуни и някакси ги има, но ги и няма. Но това е в контекста на поезията – в другия контекст, който обитаваме, на житейската проза, е доста по-гадничко – все едно дали става дума за струпващия се отново боклук в столицата, за цените на бензина, за публичните политически цупения или публичните убийства. Назначаването на зам-министрите пък е в състояние направо да извади от обувките всеки що-годе мислещ човек –политическата аритметика изстреля във властта толкоз заслужили партийци, експонира ги в кабинетите на министерствата като паметници на некомпетентността и скодоумния квотен принцип. С постове се сдобиха хора, които просто са хора на някого – никакви други качества и характеристики не им прилягат. Така се говори и пише: четирима души на Шулева бяха назначени. Но си е и така – що ще Екатерина Виткова в образователното министерство, да речем? Но само тя да е, с мед да я намажем - а депесарските рокади от спорта във външните работи, а учителките по биология като областни управителки, а Румен Овчаров със седем заместници...Гъста като облак чиновническа гвардия, събрана от кол и въже, извадена от позабравените Виденови времена, я от някакви други банки “Кадри”, за която тепърва ще се търсят ресори – защото парадоксът е, че квотата я има, но ресорът го няма. А кой ще работи, кой – толкова ли се свършиха професионалистите и експертите у нас, та се прибягва само до партийци. Не може ли, да речем, да се прибегне до някаква по разумна сметка и на всеки двама партийци да се назначават и двама, които са си на мястото – и без това половината постове все още са вакантни...

Но управляващите, види се, нямат толкоз време, че да измислят този по приемлив вариант – тъкмо да се вгълбят, и някой изстрел в Слънчев Бряг или на Петте кьошета, вземе че ги разсее. Ето и сега – едни облечени в сиво пешеходци се спират до един черен мерцедес с щастлив номер и теглят четири куршума на Момчил, който всъщност се казва Махмуд и има криминално досие, но за да се отърве от него си е сменил името. Посред бял ден, в 11 часа, на едно от най-оживените столични кръстовища. Какво следва – естествено спешно заседание в МВР. До следващия екшън и следващото заседание.

Ето така бързаме бавно към 1 януари 2007 с трипартийното си правителство, на което му липсват едва 36 зам.министри, за да се окръгли в управленската си цялост. Но в мудната и вълнуваща смесица от посткомунизъм, Ориент и Европа, в заесеняването и хладните септемврийски утрини поне става ясно, че нищо ново не е научено и нищо старо не е забравено.

`