Часът на популистите

Първоначално популизмът е всъщност литературно течение, чието начало е се поставя във Франция и Русия с цел да се намери начин за опростеното описание на народните маси, без кичозност и без изкривявания. Понастоящем обаче думата популизъм има съвсем друго значение. Понятието е съвкупност от идеи, които на теория се ръководят от волята на народа, в действителност обаче целта е да се съберат колкото може повече овации от страна на електората, заблуден и манипулиран чрез щедро раздаване на обикновено неосъществими обещания. Популистите действат без да се придържат към определени цели или програми. Популистът не е държавник, а роб на стремежа си за самоизява, който разпалвайки емоции, би могъл да се превърне поне за кратко време в харизматична личност.

Такива политици се срещат понастоящем най-вече в страните от Средна и Източна Европа, и навсякъде те са доста влиятелни. Бъркотията в управляващата в Полша коалиция, която в момента е в състояние на драматична разруха, е само един пример за агонията, която могат да предизвикат популистки екзалтации. Други подобни примери дават борбата за компетенции на румънския президент, антисемитските изказвания на редица чешки политици по адрес на ромското население, необмислените реплики от страна на управляващата в Словакия коалиция.

Популистите умеят да привличат вниманието посредством смели изказвания по адрес на предполагаемите си врагове. Пита се само: защо търпят народите такива екстремни политици, които по думите на чешкя психолог Славомир Хубалек изпъкват най-вече чрез егоцентричност и самовлюбеност, както например чешкия държавен глава Вацлав Клаус. Защо в толкова много страни от Средна и Източна Европа, които нямат нищо общо помежду си освен комунистическото минало, е тъй разпространен копнежа за издигане на силни мъже, които предлагат възможно най-лесните решения на проблемите?

Този копнеж се дължи може би именно на общото им минало – комунизма и произлязлата от него липса на опит с ценностите на демокрацията. Който не е свикнал да води безпристрастни и конструктивни разговори още в семейството си, в училище или в младежгата организация, който не е свикнал да се съобразява с факта, че по една и съща тема може да има различни мнения, не разполага с опит, който да прилага в обществения живот на едно привидно демократично общество. Следователно много от политическите играчи се ръководят не от отговорността, която носят пред едно плуралистично общество, а от страха да не останат на сухо. Подобен дефицит е характерен и за обществото. Изграждането на тъй често цитираното гражданско общество е все още в началната си фаза. Създаването на дружества или граждански инциативи, които се занимават с търсенето на решения за конкретни проблеми, е основно гражданско право, от което обаче никой не се възползва. Така в повечето случаи политиците са изправени пред народ, който е безсилен, тъй като не е единен. Демокрацията не е нито подарък, нито трайно явление, което веднъж установено, е непоклатимо. В Космоса на залязващия комунизъм, в океана на безкрайните възможности на новопридобитата демокрация гражданите на страните от Средна и Източна Европа биват ежедневно конфронтирани с понятия като либерален, консервативен, зелен, социал – или християндемократически. Не само народът, но и политиците не разграничават точно тези понятия. Това поражда сред избирателите или политическо въздържание или прекланяне пред новопоявили се лидери, като Симеон Сакскобургготски в България, който само месеци след завръщането си в страната през 2001-ва година се изкачи на премиерския пост. Днес партията му е на политическото дъно, а новият любимец на масите е генерал Бойко Борисов.