Ще се окаже ли прав Станишев?

„Четворната коалиция, която се формира окончателно днес в НС, е най-безпринципната коалиция, която България е имала”, коментира лидерът на Партията на европейските социалисти (ПЕС). Точно от неговата уста това твърдение звучи, меко казано, цинично. Сигурно се надява, че след скоропостижното му бягство в безотговорния комфорт на „високата” европейска политика вече сме забравили, че като български партиен лидер, а преди това и като министър-председател, бе водеща фигура в две катастрофални коалиционни управления и е сред лично най-отговорните за провалите, докарали страната отново до ръба на пропастта.

Безброй поводи за скептицизъм

Неговата гледна точка обаче споделят много хора, които нямат нищо общо с подобни вини и отговорности. Да, има безброй поводи и причини това правителство и избралото го полукоалиционно-„програмно”-„партньорско”, дясно-центристко-ляво, проевропейско-патриотично-националистическо мнозинство да не бъдат харесвани. Със сигурност не ги харесват даже договорилите ги, съставилите ги, гласувалите ги, участващите в тях личности и партии. Както и голяма част от техните избиратели и привърженици. Със сигурност много от техните съмнения, подозрения и дори отвращения са основателни. Със сигурност, погледната отстрани, конструкцията на новото управление изглежда дразнещо несиметрична, несъразмерна и даже грозна.

И най-яростните критици обаче не са в състояние да предложат по-добра. А и е съмнително дали въобще е възможна друга конструкция. Ако, разбира се, приемем, че не бива да се повтарят вече доказалите непригодността си модели. И че държавата все пак трябва да бъде някак си управлявана. Че не може повече да бъде оставена на автопилот. И че ако има и най-малък шанс да се спре свличането по наклонената плоскост и постепенно да се обърне посоката на движение, то този шанс трябва да се използва.

Тогава, без да се поддаваме на каквито и да било илюзии и без да изпадаме в излишно оптимистични очаквания, би било редно да се запитаме дали в цялата история около съставянето на това правителство не могат да се открият такива малки шансове.

Предпоставки за промяна?

Най-напред, у почти всички политически сили и фигури се забелязва очевиден стремеж към коренна промяна в политическия тон - от крайна, креслива нетърпимост към цивилизована и аргументирана диалогичност. Разбира се, при някои този стремеж може и да е лицемерен, плод на страх и користно чувство за самосъхранение, но така или иначе промяната е забележима и положителна.

Преговорите, водени с този нов за българската политика тон, преминаха освен това при една също така невиждана досега публичност и прозрачност. Обвиненията, че всъщност става дума за „грозни пазарлъци”, „извиване на ръце” и т.н., освен че останаха недоказани, са и донякъде безсмислени. Защото по принцип преговорите винаги имат елемент на пазарлък (въпрос на терминология). И защото, въпреки обратните твърдения, в този случай „пазаренето” (пак за разлика от досегашната практика) бе предимно за политики, а не за личности и постове.

Разбира се, в тези преговори всяка от партиите е преследвала и отчитала не само „интересите на България”, но и своите собствени интереси. Разбира се, за някои лица личните кариеристични кроежи може и да са били водещи. Но да се поставят всички под знаменателя „лакоми за власт мошеници” е определено пресилено. Първо, защото по принцип стремежът към властта е неотменима част от политиката и от природата на партиите. Иначе те нямат смисъл. И второ, защото в този случай има някои успокояващи обстоятелства. Проблемите са толкова много и толкова тежки, че този път властта крие много повече трудности, рискове и опасности, отколкото благоприятни изгледи за влизащите в нея партии и политици. Има и още нещо: „кривването от правия път” ще е този път много по-трудно заради повишената чувствителност и готовност за действие на едно все по-активно и осъзнаващо силата си гражданско общество. Да не говорим за безпрецедентния вътрешен взаимен контрол, на който ще бъдат подложени участниците в управлението.

За обвиненията, че досега са направени и тепърва предстои да бъдат направени прекалено много и прекалено големи компромиси, ими доста основания. Но и не малко окуражителни опровержения. Съставът на правителството съвсем не е безспорен, това е факт. Но в този кабинет са представени и хора с опит и успехи в управлението, с ясни виждания и воля за реформи в своите сектори.

Програмната декларация може и да е компромисна (няма и как да е иначе при толкова много участници), може и да звучи твърде общо и неангажиращо. Но съдържа и многообещаващи елементи. Така например никога досега правителство и мнозинство не са започвали с толкова ясни и радикални намерения за съдебна реформа. Декларацията опровергава освен това подозренията за отклонение от евроатлантическата посока. Точно обратното дори.

Трудното, разбира се, тепърва предстои

Всичко това, разбира се, са само плахи предпоставки за промяна. Трудното тепърва предстои. Ще трябва да бъдат преодоляни много препятствия и положени огромни усилия, за да се превърнат в реалност декларациите за „стабилно и реформаторско” управление.

Но засега, без ни най-малко да се отказваме от взискателността си, можем да направим малък компромис с напълно основателния си скептпицизъм. И да допуснем поне за малко, че лидерът на ПЕС може и да не се окаже прав. Няма да му е за първи път.