Юрген Хабермас и Европа

Извръщането назад към националната държава породи в много страни една интровертирана нагласа: европейската тема се обезценява, предпочита се заниманието с националния дневен ред. Съществуват няколко спешни проблема, които обаче ще останат нерешени, ако ние се спрем по средата на пътя към обединена, демократично конституирана Европа.

Първият, отдавна констатиран проблем, е следствие от тази нерешителност: в хода на европейското единение, страните-членки на ЕС изгубиха част от своята демократическа субстанция; обединителният процес подминава политическата общественост в страните-членки. Този демократически недостатък се дължи на липсата на вътрешна политическа конституция на Европа.

Следващият проблем засяга неспособността на европейците да следват единна външна политика. Сега, след като Вашингтон изгуби моралния си авторитет, ЕС привлича очакванията на международната общност – очаквания, които Съюзът не може да изпълни без наличието на обща външна политика.

Също и третият проблем, продължаващото уронване на достойни за човека социални стандарти, не може да бъде решен самостоятелно от националните правителства. Правилната критика от страна на неолибералното правомислие не може да прикрие факта, че циничното сдвояване между растящите борсови курсове и масовите уволнения се дължи на една насилствена икономическа логика. В това отношение на национално равнище не може да се промени много, тъй като в целия свят е нарушен балансът между политика и пазар. Едва един ЕС, който е дееспособен и във външната политика, би могъл да окаже решаващо въздействие и върху курса на световната икономика.

Четвъртият парещ проблем засяга фундаменталисткото изостряне на културния плурализъм във вътрешността на нашите общества. Прекалено дълго на този проблем гледахме в перспективата на имиграционната политика; във времената на тероризма пък съществува опасност този проблем да се третира само в категориите на вътрешната сигурност. Само че този проблем не може да се реши с полицейската защита на крепостта Европа. Децата и внуците на някогашните имигранти отдавна вече са част от нас. И тъй като същевременно все още не са, те представляват предизвикателство за гражданското общество, а не за министъра на вътрешните работи.

На пръв поглед имиграционният проблем няма нищо общо с бъдещето на ЕС. Но всъщност тъкмо тук би могъл да се окаже ключът за решаването на един съвсем друг проблем. Според евроскептиците обединени европейски щати никога няма да има, тъй като на това образувание му липсвала основата – наличието на един европейски народ. Обща европейска идентичност обаче може да възникне едва след като преди това отделните национални държави се отворят и интегрират хората от друг етнически или религиозен произход.

Успешната интеграция е процес на взаимно опознаване. При нас мюсюлманите са под силен натиск за адаптиране към условията на демокрацията. Либералната държава изисква от всички религиозни общности да приемат факта на религиозния плурализъм и универсалните основи на модерното право. Но промяната в съзнанието - а едва тя прави възможно осмислянето и вкореняването на тези норми, - изисква същевременно саморефлексивното отваряне на нашите форми на живот.

Онзи, който заклейми това твърдение като “капитулация на Запада”, се хваща просто на въдицата на либералните ястреби. Така нареченият “ислямофашизъм” е също такъв мъгляв противник, колкото и войната срещу тероризма е изобщо “война”. При нас в Европа налагането на конституционните норми е една дотолкова безспорна предпоставка на съвместното съществуване, че истеричните призиви за защита на нашите “ценности” приличат на семантичната броня срещу един неустановен вътрешен враг.

Наказването на насилието и борбата против омразата изискват спокойно самочувствие, а не подклаждане на долни инстинкти. Онзи, който обявява присъждането на Нобеловата награда за литература на Орхан Памук за потвърждение на неизбежния “сблъсък между културите”, той именно обявява война между културите. Не е необходимо да следваме Джордж Буш и в милитаризацията на западния дух.