200 години от смъртта на Фридрих Шилер

Последните години от живота му се превръщат в мъчение. Болките и задъхването зачестяват, дни наред слабостта го приковава към леглото, често храчи кръв. На 9. май 1805 година, когато Фридрих Шилер умира и е направена аутопсия, лекуващият лекар съчувствено отбелязва, че е удивително как “този беден човек” изобщо е живял тъй много и тъй дълго време е понасял ужасни болки. “Бедният човек” – Шилер никога не би се съгласил с тези думи. Съвременният му биограф Рюдигер Сафрански пише, че за Шилер “ентусиазмът е принцип на живота”. Съзнавайки добре физическата си слабост, големият писател просто я потиска, потапяйки се в работа и опиянение от нея. Може би именно по тази причина днес ни е малко чужд патосът на късното му творчество. От писмата и записките му знаем, че плътно се идентифицира с някои от героите на пиесите си, влага в тях своите идеали за свобода и равенство на хората.

Фридрих Шилер – поизтупан от праха и представен просто трезво, дали пък този Фридрих Шилер не е наш съвременник? Големият възторг, преклонението, което му засвидетелстват през 19 век, между другото включително в България, където десетилетия на ред той е между най-често превежданите и най-четени германски писатели, - тази фаза на обожествяването и култа към Шилер е безвъзвратно отминала. Кухо звучат днес и опитите да се използва патосът на прословутото му свободолюбие за политически или агитаторски цели. Което обаче в никакъв случай не означава, че творчеството му – стихотворенията, баладите, големите му пиеси от “Разбойници” и “Вилхелм Тел” до “Дон Карлос”, “Орлеанската дева” и “Мария Стюарт”, многобройните му естетически съчинения са пренебрегнати или забравени. Точно обратното, и за днешното, разрушително, неустойчиво модерно време те са един вид алтернативен източник на идеи, акумулирано знание или просто ценен импулс, който подбужда мисълта, тласка я в неочаквана посока.

За съвременника и дългогодишния си приятел Гьоте казва: “Шилер беше друг всяка следваща седмица.” Може би именно това качество на писателя привлича и днес, тази интелектуална динамика, постоянната промяна, духовната способност да открива нови и нови хоризонти на мисълта. Четейки Шилер, занимавайки се с него, човек добива шанса да стане причастен в тези разширяващи се хоризонти на мисълта. Нещо повече, винаги да бъде изненадан, изтръгнат от шаблонната представа. Традиционното предубеждение, че този писател е твърде патетичен, изчезва, например, в мига, когато отворим изключителната му елегия “Щастието”. Голямата сила на Шилер са обаче несъмнено най-вече историята и културфилософията.

Прието е да се казва, че той е “класик”. Но какво означава днес, за модерния човек думата “класик”? Не обобщаваме ли под това понятие парадоксалната представа, че класикът е автор, чието име всеки знае, но чиито творби никой или почти никой не чете наистина? От друга страна, класическият автор е този, чиито произведения се четат винаги по новому, подтикват към нови и нови тълкувания. С други думи, ако бъде за известно време забравен, пренебрегван в дадена епоха, това е същевременно и шансът му в следващата да бъде открит отново.

Според друг съвременен биограф на Шилер, Петер-Андре Алт актуалният ренесанс на писателя накланя везните в полза на политика Шилер, а именно като драматург, който поставя героите си в гранични, решаващи исторически ситуации и проследява отношението между психология и политика, сила и безсилие, разкрива крушението на идеалите в сблъсък с политическата реалност. Този аспект именно прави драматурга Шилер днес изключително модерен.

200 годишнината от смъртта му е и повод да се опитаме да го разберем, да го видим по-отблизо, да научим повече за живота, приятелите, близките, навиците, страстите, пристрастията, слабостите и увлеченията му – опит, който поне в Германия е улеснен от многобройните съчинения, биографии, изследвания, публикувани послучай годишнината и представящи не чуждеещия “класик”, когото малцина четат, а човека и автора, когото може би, въпреки голямото име, твърде малко познаваме.