30 години от възкачването на престола на испанския крал Хуан Карлос

Трийсет години по-късно крал и монархия са до голяма степен неоспорвани, тъй като с тях се свързват заслугите за мирния преход от диктатурата на “генералисимуса” към една стабилна демокрация, както и за потушаването на военния пуч през 1981. Представителят на династията на Бурбоните, който “владее, но не управлява”, се ползва с уважението на повечето испанци – включително и на многобройните антимонархисти.

Кралят, който в зората на младата демокрация сложи юздите на неофранкистките бунтовници, все още върши много важна работа в цялата страна. Със своите апели за единство той е основна спойка в един момент, когато регионалните националисти и сепаратисти от страната на баските до Каталония искат повече самостоятелност, та дори и независимост. Така “послушникът на Франко” се превърна в интеграционен фактор, начело на една парламентарна монархия със силно изразени меритократични черти.

Роден през 1938 в Рим, Хаун Карлос идва в Испания на десетгодишна възраст. Баща му, който е правомерният претендент за трона, но не е по вкуса на Франко, смятащ го за прекалено либерален, постига споразумение с диктатора, така че през 1969 Хуан Карлос е обявен за наследник на каудильо.

Монархията не струва много скъпо на испанците – в сравнение да кажем с Великобритания; за следващата финансова година са заделени осем милиона евро. Въпреки това доста испанци не разбират защо трябва да плащат за луксозния живот на едно семейство, поставено на трона лично от бившия диктатор. Засега това недоволство не притежава негативна динамика. Допитванията обаче показват, че институцията, при която не кралят наследява короната, а короната краля, ще трябва да се утвърди със собствени сили. Според актуалните анкети само половината от испанците виждат в монархията “гаранция за ред и стабилност”. 55 процента я смятат за “нещо отживяло времето си”, а две трети са на мнение, че “всичко зависи от личността на краля”.

Като монарх на една многоплеменна страна с неспокойна периферия Хаун Карлос полага усилия да поддържа висок градуса на своята помирителна мисия – нещо, което не винаги му се зачита. Така например радикалният баски политик Арналдо Отеги бе осъден на една година затвор (условно), задето си позволи да нарече монарха “върховния шеф на мъчителите”. Действайки в съответствие с изпитаната през хилядолетията династична политика Хаун Карлос омъжи двете си дъщери съответно с баск и галициец и не възрази когато синът му, чиято титла принц на Астурия въплъщава претенцията към престола, се ожени за едно обикновено момиче от Астурия. Франко със сигурност не си е представял нещата така.