60 години от освобождаването на нацисткия лагер в Освиенцим

Аушвиц не е само наименование на най-зловещия в историята на човечеството концентрационен лагер за изтребление на хора. Аушвиц е синоним на Холокоста, Аушвиц е въплъщение на човешкото падение, еманация на необратимата деградация на цивилизацията.

Отбелязването на годишнината от освобождаването на лагера е един вид символичен поклон пред жертвите и повод за поредна равносметка на всичко онова, което доведе до ”банализиране на злото”, както написа Хана Арендт.

годишнината, която се чества за първи път по този начин в Организацията на обединените нации, поставя въпроси, които в последните десетилетия многократно и болезнено бяха обсъждани на политически, международни и правозащитни форуми – най-конфликтната част от тези дебати се отнасяше не до причините довели до френетичната човеконенавист, вилняла зад телените огради на това парче полска земя – с това се занимават историците! - а до различния прочит на въпроса за вината, до паметта и забравата, до дългът на оцелелите и на свидетелите да разказват, до опасността от ЗАРАЗАТА АУШВИЦ и до императивната необходимост тези мрачни епизоди от случилото се в центъра на Европа през ХХ век да влязат като задължителни страници в учебната програма на следващите поколения.

Как да бъде предаден този урок по история? Може би това е най-сложният въпрос, който и днес, от дистанцията на времето, няма еднозначен отговор.

Един от Директорите на фондацията ”Аушвиц” Пол Алтер написа преди няколко години: ”какво можем да предложим ние на младите хора, след като повечето от тях не вярват в нищо, нямат идеали и единственото, което ги интересува са парите, моментното удоволствие… след като те се интересуват само от себе си и са жертви на своя завършен егоизъм. ? Онова, което можем да им предложим са ориентири за света, в който живеем. Древните гърци казват следното: ние никога не сме свободни. Но съдбата винаги ни предлага избор. Нека помогнем на младите да направят правилния избор”

Темата за Аушвиц никога няма да престане да поставя въпроси. Нито да предлага поуки. И тук, в контекста на тази шейсет годишнина, българският случай трябва отново и отново да бъде препрочитан и анализиран. Нека направим това и сега:

Съдбата на българските евреи по време на Втората световна война представлява забележително изключение от трагедията, която сполетя еврейските общности в стария континент. Тя трябва да бъде известна на световната общественост най-малкото поради две прости причини:

Първо, българският случай показва не в лабораторни, а в реални условия възможните механизми за противопоставяне на масовото зло. Ако следваме една от философските идеи, че «миналото не е напълно отминало, то присъства непосредствено в настоящето», актуализираният прочит на българския случай може да предложи различни ключове към анализа на редица съвременни конфликти.

Второ, бидейки сам по себе си разказ за поредица от събития и в този смисъл емпирично историческо изследване, българският случай представлява синтез на опит и интерпретация, неотделими от наратива на модерността, върху който никой няма авторски права.

Българският случай задава много въпроси: кога и как в местата на световната памет е съхранен този разказ; къде и защо той отсъства; кога и как са провени опити за «приватизиране» на спомена и кого обслужват те.

В контекста на възпоменанието на освобождаването на Освиенцим, което отбелязва демократичната общност в целия свят, България заема особено място. То й принадлежи по право. И ако искаме да бъдем част от световната история, не бива нито да го забравяме, нито да го идеализираме. Защото «заразата Аушвиц» нито е отминала, нито е намаляла. Засилващото се влияние на крайно десните в Европа, ехото от думите на негационистите, както и не по-малко опасните имитативни идеологии са доказателство за това.