Eвроконституцията - Преглед на седмичния печат

Тактически това е правилно разбира се. Но за съжаление то не е погрешно и по същество. Има някои, които все пак разчитат на Ширак: в случай на провал на референдума във Франция той можел да възроди идеята за ядрото в ЕС, която била истински вярната стъпка за задълбочаването на Европа. Само че предприемането на тази стъпка е просто изключено, защото тя би имала пагубно въздействие върху Източна Европа.

Няма никакъв шанс и един директориум на големите – Франция, Германия и Англия. Конструктивна и опитна в европейските дела държава като Люксембург, например, никога не би и помислила да приеме подобен режим. Тогава остава онова, което винаги е възможно в ЕС: юридическите хватки. Възможно е конституцията да бъде раздробена на части, които да влезат фактически в сила. Само че конституционните нововъведения на евроконституцията няма да могат да бъдат спасени по този начин.

Подъхвърлят се и някои други идеи, които обаче нямат никакъв шанс за приложение, тъй като биха довели до излишното разпалване на стари дискусии в общността. Миналогодишният масиран кръг на източното разширение на общността бе продукт на комбинация от алчност и илюзии. Онова, което разбирам под алчност, бе току-що пределно ясно формулирано от директора на германската Търговско-промишлена камара Лудвиг Георг Браун. Той заяви с изпъчени гърди, че през миналата година германският износ за Полша се увеличил с 14 процента, докато обемът на полските стоки за Германия се увеличил само с един процент. Това беше едната мотивация. Другата беше суетната амбиция тази “световноисторическа цезура” да бъде тържествено отбелязана във величествените барокови зали на Прага или Будапеща, а на Лех Валенса или Вацлав Хавел да бъде присъдена една Карлова или друга европейска награда.

Отговорността за тази политика носи не поколението на Шрьодер и Фишер, а онова на Кол и Геншер; за нея са отговорни и европейски политици като Маргарет Тачър, Франсоа Митеран и някои други. Върхът на тази тенденция бе идеята да се вкара Турция в ЕС. От време на време държавниците са твърде дребнави, но понякога са и идеалисти. Верният отговор щеше да бъде един голям европейски общ пазар и един ограничен политически съюз; най-късно с приема на Австрия трябваше да бъдат спуснати кепенците. Само че онзи, който се осмелеше да заяви публично това, биваше заклеймяван като предател на движението за обединение на Европа.

Споразумението от Ница не е решение за ЕС, състоящ се от 25 страни-членки. На 29 май ЕС може да изпадне в криза, която няма да предизвика края му, но със сигурност края на неговата дееспособност. Европейската комисия, Европейският съвет и Европейският парламент ще съществуват и когато косите на нашите внуци побелеят. Само че ще има ли този ЕС някаква стойност в света?