Quo vadis, Европа?

Национализмът отново е шик в Европа. И то не само из маргиналиите, където открай време се подвизават шовинисти, лумпени и реваншисти. Във Франция новоизбраният президент Саркози поне на думи обещава да възроди самочувствието на “великата нация”, във Великобритания бъдещият премиер Браун също говори за гордата “британскост”, близнаците Качински в Полша пък се държат почти като футболни запалянковци-ултраси. Сходни процеси текат в Дания, в Чехия, в Словакия, в Естония, в Хърватия. За обичайния заподозрян Сърбия и малкия съсед Македония няма какво да говорим. Като капак на всичко, Европа е притисната на север и на юг от две големи страни, където национализмът също е в подем: Русия и Турция. Дори такова безобидно-кичозно мероприятие като естрадният конкурс на Евровизията сепна наблюдателите с безцеремонната победа на национализмите, които се изхитриха не само да излъжат правилника, но и да влязат в регионални националистически коалиции срещу правилата и срещу музикалния вкус (доколкото в случая изобщо може да се говори за някакъв вкус).

България, общо-взето, е в крак с модата. Сюжетите “Батак” и “цар Калоян” са просто върхът на айсберга, където националистите вече се настъпват по цървулите за място под слънцето. Шоу-историкът Димитров и по-велемъдрите му колеги Бакалов и Марков току си подават патриотични пасове с президента Първанов, а във фарватера им плува каква ли не пошла мътилка – българите били атлантиди, държавата била на не-знам-си-колко-хиляди години. Най-лошото е обаче, че мухоловката на национализма привлича не само Волен и сподвижници, но и голяма част от младите хора в България, които постсоциалистическото училище направо е дрогирало с модния наркотик. Който се е разхождал из интернет-форумите, знае за какво говоря.

Политолозите, разбира се, предлагат обяснения. Глобализацията и страховете от нея, атомизацията на индивидите, които са извадени от топлото лоно на патриархалното семейство и на класическата национална държава. Крахът на идеологиите и разпадането на двуполюсния световен ред, ерозията на традиционните ценности и все по-агресивната вулгаризация на субкултурните пространства. Смътното усещане, че “чуждите” (сиреч – “лошите”) са пред прага и всеки момент ще нахлуят в спарената соба... Всичко това положително е вярно. Но има и още един съвсем елементарен факт, който обяснява новата националистическа мода в Европа: европейците повече от 60 години вече живеят в мир, споменът за безумните касапници през Първата и Втората световна война вече е затрупан от доста наноси, а младите пък изобщо нямат сетива за връзката между национализма и войната.

Тези дни, по повод наближаващия 24. май, канцеларията на българския президент Първанов ощастливи медиите с поредната новина, в която с главни букви ставаше дума за Род и Отечество. А това ме подсети за лаконичния коментар на един голям писател, който е виждал с очите си до какво води национализмът в Европа, Фридрих Дюренмат: “Когато държавата започне да се самонарича Отечество, значи се готви за война.” Не че днес в Европа някой сериозно мисли да води война. Но дали достатъчно се мисли как да няма война?