Забранени страсти и любими пороци

Непушачите живеят по-здравословно от пушачите. Непиещите - също или поне си спестяват допълнителните разноски за такси и аспирин. Неконсумиращите месо си имат ясна етика.

Има и други навици, на които човек не би следвало да се подава, иска ли да води разумен живот. Например манията да се гледа телевизия до откат. Само че триото: непушене, непиене и неконсумиране на месо най-ясно представя манталитета на абстинента, който се радва на все по-голямо обществено одобрение. Това е неутрална констатация, а не пледоария за пушенето на цигари, пиенето на алкохол и консумирането на месо. Онзи, който реши да поднася такава пледоария насериозно, би трябвало да отрече рисковете от рак при пушачите, мъките на алкохолизма, варварството на месокомбинатите. Разумът повелява да не забравяме тези неща. Но той повелява и нещо друго, а именно да си зададем въпроса как би се чувствало едно общество, което провъзгласява абститенцията, сиреч потискането на определени културни навици, за последната си осъществима утопия.

Абстиненция или пороци?

Няма ли, наистина, нещо явно заплашително в представата за общество, което си налага постоянната дисциплина на отказа? Че абстиненцията, както и нейната противоположност, свръхконсумацията крият в себе си тенденция към принуда, осъзнава всеки, който се позанимае с американските терапевтични програми с цел "сексуална абстиненция". Според тези програми неправенето на секс е най-доброто решение в борбата срещу спин.

Добре, че дотам още не сме стигнали. Но сме стигнали достатъчно далеч, щото литературата вече да реагира на темата. Не е случайно, че тази пролет едновременно излязоха две обширни есета, които се занимават с любимите ни пороци. Едната книга е на писателя Грегор Хенс и носи заглавието "Никотин". Другата е написана от публициста Петер Рихтер и се нарича "За пиенето". Единият автор е бивш заклет пушач, отказал се от пушенето; другият си попийва и няма намерение да се откаже от този си навик.

Диалектика на печалбата и загубата

Грегор Хенс, който започва да пуши от детските си години и десетилетия наред пуши при това цигара от цигара, разказва за последните осем години от своя живот, през които не се е докоснал до цигара. И добре знае, че това изобщо не е гаранция за доживотен отказ от тютюнопушене. Пушаческият навик е упорит, авторът си дава сметка за това. Книгата му може да се чете като впечатляващо наситена автобиография, която съсредоточава разказа върху зависимостта от никотина. Тя може да се възприеме и като малка културна история на пушенето - за времето от края на 70-те години до наши дни.

Запомнящи се са епизоди като този, в който родители правят с децата си обиколка с автомобил и при затворени прозорци изпълват возилото с гъсти кълба от дим. Зад този и други пушачески епизоди обаче се крие определена философия, а именно че въздържанието е печалба за здравето, ала загуба за щастието на сетивата; щастието да се отдадеш на един порок, който е колкото излишен, толкова и неразумен, но пък и точно затова разпалва у теб особено емоционално пламъче.

В този пункт книгата за никотина се докосва до книгата за пиенето. Петер Рихтер ни предлага разходка в света на питиетата, поводите за тях и предизвиканите от тях настроения. Тази разходка е забавна, развлекателна, поднесена е с много чувство за хумор, духовитост и талант за комичното в нещата.

Авторът е вещ познавач на отбраните питиета и средиземноморската култура на пиенето, освен това умее увлекателно да разкаже всевъзможни истории от делника на пияча - от отнемането на шофьорската книжка и бирените оргии по време на Кьолнския карнавал до алкохолните пирове на предшествениците ни. Зад забавните истории се крие обаче сериозно намерение. Петер Рихтер дискретно намеква за заплахата от едно общество, което си налага принципа на абстиненцията.

И двете книги, макар по различен начин, ни убеждават в едно: че авторите пледират за стриктен отказ от отровата на морализма.