Немили-недраги

Тези дни гледах документален филм за емигранти от Германия по времето на националсоциализма. Заради еврейския си произход писателят Лион Фойхтвангер е принуден да избяга от Германия във Франция. Един от най-значимите немскоезични белетристи, чиито романи са преведени на повече от 20 езика, прекарва голяма част от живота си в емиграция.

Тежка съдба! А примери в световната история - колкото щеш. Всеки, който е напуснал родната си земя, го знае. Аз също. Дори когато съдбата е благосклонна, когато човек се интегрира в чуждата страна, акцентът пак си остава върху обозначението "чужда".

Историята на едно момче

Наскоро ми беше на гости любима приятелка. Единият ден заедно не ни стигна за нищо. Прескачахме от тема на тема, преплитахме всичко със стари спомени, някои недоразказани, други позабравени. Ден, изпълнен с онова необяснимо чувство, познато само на емигрантите: сякаш частица от твоята земя е кацнала на "чуждата", приела те без много желание. Един от разказите на приятелката ми беше за младо момче, потърсило политическо убежище в България. Искаше да чуе мнението ми - нали съм минала по този път.

Слушах я и не разбирах защо една страна, която навремето прогони толкова свои граждани и сега се опитва да привлече обратно стотици хиляди българи, за да укрепят държавата - защо тъкмо тази страна не дава шанс на едно младо момче да се развие. Няма да ви занимавам с подробности, едно обаче е важно: семейството на момчето е малтретирано в родината му, а част от роднините са направо избити. За тази зловеща драма служителите му искат писмено доказателство, за да го оставят в България.

Помислих си: слава Богу, че на милионите българи по света никой не им иска бележка защо са прогонени. Иначе повечето трябваше да наскачат в реките и океаните по всевъзможните географски ширини.

Срамно е, че този млад човек е отхвърлен от една страна, която иска да привлече нас обратно - кого като специалист, кого като заможен пенсионер. Кани ни да се върнем, за да й помогнем да стъпи на крака. 22-годишна демокрация, но тези крака нещо все още не я държат.

Да се отворим за чуждите истини...

Дано някой ден срещна това момче, същото, дето тази неукрепнала демокрация още не го приема. Искам да го видя усмихнат, заобиколен от жена и деца. Той няма да ме познае, аз него също, но може би щастието в очите ни ще ни издаде: в моите, че съм отново у дома, в неговите, че му е дадено убежище в страна, в която може да бъде щастлив. По-вероятно е обаче никога да не се срещнем, защото няма да имаме обща земя, по която да ходим.

Мечтая обаче да дойде този ден, когато никой никъде няма да се чувства емигрант. За да се сбъдне тази мечта, трябва всеки от нас да се отвори за чуждите истини, вместо отчаяно да дирим някакви тъпи бележки. Тъй че нека подслоним това момче, без да му искаме писмено доказателство. За каквото и да е. Камо ли за това, че са избили семейството му...